Пепи Велкова: Животът е прекалено кратък, всеки ден трябва да бъде изпълнен с добро настроение

 

Пепи Велкова е от Пловдив, на 40 години, омъжена, с едно дете. Завършва българска филология, занимава се с журналистика, маркетинг, реклама и пиар. През 2009 г. е диагностицирана с лупус. В началото на тази година спечели наградата за есе“Едгар Стейн” в България и участва в международната надпревара.

Наименованието  е избрано от EULAR  (Европейска лига за борба  с ревматизма) и одобрено от Норвежката пациентска организация. Конкурсът е  в чест на Едгар Стейн, който е страдал  от Анкилозиращ Спондилит (болест на Бехтерев). Приживе той е бил  невероятен посредник между  лекари , пациенти и социални работници  в тяхната съвместна работа.

През 2015 г.темата беше :

„Да контролираме живота си:как да работим с лекарите и здравните специалисти за постигане на личните си цели”

 

 - Пепи, от есето ви става ясно, че сте в ремисия. Има ли разлика между това как гледахте на живота преди и след появата на заболяването?

- Диагностицирана съм с автоимунно заболяване от месец май, 2009 г. И така чаканата ремисия от мен дойде след две години, изпълнени със страх, неизвестност, правилно лечение, подкрепа от семейство и приятели, позитивно отношение към живота. И преди тази неканена гостенка „болестта” да влети в живота ми, винаги съм била позитивно настроена към света и усмихната. Радвах се на щастливо детство, успехи в работата, прекрасен брак. Не пуша, не пия, обичах дългите разходки в ежедневието си, хранех се умерено и рационално. Това, обаче, което осъзнах като най-голяма своя грешка, е прекалената ми емоционалност и изживяване на всяка една ситуация. Моята чувствителност ми създаваше вътрешно напрежение, безпокойство, емоционална натовареност. Обръщах внимание на всяка лоша дума, на несправедливост, на лъжа и обида.

Но след като Тя - Болестта преобърна живота ми, осъзнах, че е напълно безсмислено да се отдавам на емоционално напрежение. Наложих на себе си да бъда по-устойчива на всичко около мен. Престанах да обръщам внимание на дребни и незначителни неща. Щом семейството ми е добре, всичко друго е без значение – това ме води в живота! Убедена съм, че заболяването при мен се отключи точно от моите прекалено емоционални преживявания. И вече пет години се старая да не допусна да бъда толкова чувствителна и да не оставям незначителни неща да влияят на емоциите ми. Защото щом аз и моето семейство сме добре, всичко друго извън това е наистина незначително!

 

- С няколко думи — кои са нещата, които са нужни на човек, за да се справи със заболяването си?

-Есето за участие в конкурса написах на един дъх… Там описах моите Късметчета, които ме върнаха към живота.

На първо място слагам добрите специалисти и правилното лечение. Аз никога преди това не съм боледувала сериозно. Напълно съм наясно, че лечението с кортизон и имуносупресори си има своите негативи, но без това лечение аз нямаше да бъда днес тук. Благодарение на правилно поставената ми диагноза и адекватно лечение от лекарите в отделения Хематология и Ревматология – УМБАЛ „Св. Георги”, гр. Пловдив, аз се върнах към живота. Завинаги в сърцето ми ще има място за невероятните професионалисти и добри хора - д-р Ив.Христова, д-р Ст.Алиманска, д-р Л.Стоянова. Те водиха тримесечна борба, за да си стъпя на краката и да погледна към слънцето отново.

И до ден-днешен спазвам всяка схема на лечение, предписана ми от моя ревматолог – д-р Алиманска. Безрезервно вярвам на всяка нейна дума. На поддържащо лечение съм и се чувствам прекрасно. Доверието в лекаря е много важно условие за справяне с болестта.

Второто Късметче са най-близките ми хора - моето семейство. Те дават дух, вяра, крила да полетя над болестта, да се извися над нея и да си кажа: „Аз трябва да живея, аз имам семейство. Тези хора ме обичат и аз съм длъжна да продължа живота си с тях и заради тях!” Благодаря, че имам прекрасен съпруг, невероятни родители и близки.

И приятелите, двама-трима, са част от моето изцеление. Те не показаха нито за миг, че са изплашени от променения ми външен вид. Те бяха всеки ден до мен – в телефонен разговор, на свиждане или да ме изведат на разходка. И техните сълзи и подкрепа ми дадоха воля за живот. Обичам ги тези мои истински, добри и прекрасни приятели!

И не на последно място, за да се справи с всяка една трудност – човек трябва да повярва в себе си и да продължи напред с вяра, с позитивни мисли и доброта в сърцето си. Това си повтарям и аз от болничното легло до ден-днешен. Животът е прекалено кратък и всеки ден трябва да бъде изпълнен с добро настроение.  

 

- Какъв съвет бихте дала на хората с лупус и други ревматични заболявания — нещо от вашия опит с лечението на болестта?

- Аз постоянно се опитвам да се уча на правилно отношение към живота и справянето с болестта. На първо място, хора като мен, трябва да свикнат с мисълта, че животът ни малко или много вече е по-различен. Но в никакъв случай не бива да се затваряме в себе си и да прекъсваме връзката с околния свят. Просто трябва да се избягва физическо и психическо натоварване. Приключих с моята предишна кариера и в началото беше много трудно и стресиращо за мен. Но осъзнах, че мога да продължа напред, като си намерих ново място и среда на работа. Не мога и не трябва да искам да бъда като преди, просто приемам нещата такива, каквито са и се радвам, че дори и така, пак мога да бъда полезна, макар и в по-малка степен от преди.

Важно е и това, че колкото и негативи да носи лечението с кортизон и имуносупресори, то не бива да се прекъсва по никакъв начин. Най-доброто е да се постигне поддържащо лечение в ремисия и тя да продължи, ако е възможно, завинаги. Необходимо е и контролирано проследяване на състоянието (клинични и имунологични изследвания) на всеки 6 месеца, за да се реагира адекватно при необходимост. Човек трябва да намери и свой начин да облекчава състоянието си – било с разходки, лека гимнастика, природни средства и с приятни срещи и постоянни позитивни мисли.

 

- Има ли неща, които правите, за да се поддържате здрава? Спорт, движение, прием на витамини, хранитебни добавки и др.?

- Да, обичам да си правя дълги разходки в квартала, където живея. Когато имаме възможност, семейно ни харесва да обикаляме страната с приятели и да разглеждаме забележителности. Вкъщи съм си изградила и малка система от упражнения, които се старая да правя ежедневно - предимно гимнастика за очите, за мускулите на краката, за гръбначния стълб (т.н. „крокодилски упражнения”). Два или три пъти в годината си правя профилактика с чай от билката камшик, плодчета годжи бери и смляно ленено семе. А всяка сутрин на гладно пия по чаша топла вода с няколко капки лимон и лъжица зехтин.

По отношение на работата – да, смених изцяло начина си на живот и това важи и в професионално отношение. Работя от вкъщи и се старая максимално да понижавам психическо и физическо натоварване. Организмът сам си показва на моменти, че има нужда от почивка и аз се старая да го „слушам”.

 

- Какво бихте пожелала на хората с ревматични заболявания в България?

- Трудно е да се живее с диагноза… Но когато има светлина в очите, животът трябва да продължава! Всяка стъпка напред си заслужава. Когато човек вярва, че ще се оправи и ще бъде по-добре, то това наистина се случва. Да вярваме и да вървим напред – това искам да кажа на всички хора като мен. Дори и да е трудно, нека винаги има усмивка на лицата ни с мисълта, че утре денят ни ще бъде по-добър!

 

Есето можете да прочетете тук:„Да контролираме живота си:как да работим с лекарите и здравните специалисти за постигане на личните си цели”