Есе на Димитрийка Ванчева, участвало в конкурса'Едгар Стейн'за 2013 г. на тема'Моята тайна за здравословно остаряване с ревматично или мускулно-скелетно заболяване'. Публикуваме текста със специални благодарности към авторката за прекрасното есе.
(На снимките - снимка 1: С приятелска подкрепа поредното приключение-предизвикателство – пътешествие до природната забележителност Вкаменената сватба (Д. Ванчева – на снимката в ляво) - преди започване на лечението с биологични. Снимка 2: Няколко месеца по-късно (след започване на лечение с биологични): отново на пътешествие с прятели до природната забележителност Вкаменената сватба... движа се без чужда помощ. Снимка 3: Новото ми хоби – шиене на гоблени: релакс, медитация и „рехабилитация”.)
Дълго мислих дали да опиша как се справям с моето заболяване. Събирах смелост да споделя - трудно се говори за здравословен проблем, когато болката е непреодоляна. Но светът на „другите“ - здравите - трябва да чуе, да промени отношението си към нас. Ние сме хора - болни, но жадуващи пълноценен живот; духовно по-силни и мъдри, защото болестта ни научи как да преодоляваме трудности, как да бъдем по-креативни и можещи. Не се страхувайте от нас, не ни поглеждайте със съжаление, защото ние търсим решение на проблемите си и имаме нужда от вашето разбиране… Моля ви, не ни отхвърляйте и не ни поставяйте в'графа - излишен'!
Моята диагноза - ревматоиден артрит - промени живота ми. Болестта ме доведе до загуба на работата ми и ограничи социалните ми контакти. Бидейки под „домашен арест”, аз преоткрих и оцених „обикновените“ неща около себе си. Моята тайна за здравословно остаряване се крие в надеждата, че с медикаментозно лечение, физически упражнения и емоционални техники ще укрепя организма си така, че един ден да мога да осъществя мечтите си. Крепи ме вярата, че, ако водя здравословен начин на живот, ще мога да остарея достойно.
Пиша тези редове, защото гласът на хората в моето положение трябва да бъде чут. И аз имах мечти: някои превърнах в реалност, други се наложи да съхраня и запечатам в плик, който по-късно ще отворя. Как бих могла да се откажа? Да изгубя мечтите си не е като да изгубя скъпоструваща вещ. В името на своето бъдеще не мога да допусна да остарея, като чакам животът ми да премине покрай мен с бясна скорост, а аз да съм в позицията на наблюдател... Не исках да приема, че болестта ще ми бъде вечен спътник. Преминах през онези кръгове на ада – болки, безпомощност, отчаяние…. След поредните изследвания със смайващи резултати, надхвърлящи десетки пъти нормалните стойности, ме питаха: „Как живееш?”. Пронизваха ме учудените и търсещи решение погледи на редица лекари-специалисти. Дочувах полуизречени думи: синдром на Кьоберлинг-Дюнингам, диабет, атрофирали мускули... Накрая – ревматоиден артрит. Нима това е диагнозата? Ревматоиден артрит – сковаващ и плашещ... Нима можех да приема тази диагноза и това положение? Сякаш разполагах с време. Не! Не можех да приема, че болестта ме обрича на старост. От устните ми изчезна обичайната сутрешна усмивка. Лицето ми се превърна в поле, набраздено от неистови болки. Плашещо беше, че трудно извършвах елементарни движения: скованите ми ръце не можеха да повдигнат дори чашката с ароматно сутрешно кафе, а краката ми не издържаха тежестта на крехкото ми тяло. Къде изчезна силата ми? Защо нощите станаха толкова дълги, изпълнени с въпроси, на които не намирах отговорите? А денят - безкраен, защото, вместо да практикувам любимата си професия или да се забавлявам с приятели, се оказах затворена между четири стени. Мислех, че никога повече няма да мога да стоя изправена на краката си. Страхувах се, че губя мечтите си. Питах се: „Как стигнах дотук?“, „Защо?“...
Бях изправена пред дилемата дали да осъществя още една мечта – да живея в големия град и да продължа да практикувам професията си или да остана на село. Но още с първите признаци на болестта направих своя избор – останах при хората, които винаги са били до мен и са ме подкрепяли във всичко. Благодаря ви, мои мили родители; благодаря ви, мои верни приятели: за ежедневните усилия да бъда отново пълноценен човек; за това, че всеки ден ме питате как съм, че ми вдъхвате сила точно тогава, когато ми е необходима! Вие ми показахте, че няма безизходни ситуации, че нито времето, нито разстоянието са пречка да се изправя отново на крака и да продължа живота си. Помогнахте ми да осъзная, че това е моята съдба и че трябва да я приема. Не ме изоставихте нито за миг: търсехте, намирахте... Заедно продължаваме да се учим как да живеем с болестта, да преодоляваме болката и да продължаваме напред – към здравословното остаряване. Защото остаряването е закономерен процес. То идва, независимо дали го искаме или не. Длъжна съм да пътувам към старостта здравословно не само заради себе си, а и заради всички вас, които повярвахте в мен и не ме изоставихте в най-тежките моменти от живота ми.
Петте думички, изречени от лекуващия лекар: „Да превърнем дефекта в ефект!”, ме накараха да променя ежедневието си. Спрях да консумирам месо, забравих за газираните напитки, промених навиците си - човекът е най-адаптивният индивид на Земята. Производството на зеленчуци изисква физически усилия, за които все още не съм готова. Но започнах да отглеждам в градинката пъстроцветни цветя, върху които свободно да кацат пеперуди и пчелички - онези насекоми, чието оцеляване зависи от нектарът и прашецът. На малките пухкави зайчета, които, също като мен, имат нуждата някой да се грижи за тях, отделям поне по един час. Отглеждам ги с любов не за себе си, а за да ги подаря на някого, за да го зарадвам. Денят ми е осмислен, дори кратък, за да завърша делата си. Нощите вече не са безкрайни. Стремежът за утвържаване в професията бе оставил ценни житейски философии на заден план. Така се случи с йогата и с пешеходния туризъм, които практикувах в младежките си години... „Движението е здраве“! Дали обаче в моето състояние ще мога да спортувам, след като изкачването дори само на десетина стъпала ми е толкова трудно и болезнено? Баща ми, деликатно подавайки ми книжката с йога – практически наръчник, отново намери начин да ми вдъхне вяра. Защо да не опитам – нали преди можех? И се получи – започнах с правилно дишане и леки, укрепващи асани. Приятелите ми изминават стотици километри, за да ме заредят с положителни емоции и да осъществят мечтата ми отново да пътешествам. Преди да се разболея смятах, че плетенето и бродирането са занимания за пенсионери. Днес (макар и с много усилия) шия гоблени - всеки със своя история и по-красив от предишния. Всичко постигам бавно, но с упоритост и постоянство, с воля и вяра. Започнах с книгите на Петър Дънов и неговия ученик Петър Димков, минах през техника за емоционална свобода, срещах се с психолози, преоткрих Книгата на книгите - Библията. Използвам всички възможности, които предлага Интернет, за да общувам и да се информирам. Чрез Интернет разбрах за хилядите хора в България - търсещи, борещи се за здравето си, споделящи опита си. Тук открих и пациентската организациия, чрез която гласът на хората в моето положение не остава „глас в пустиня”, а стига до обществото. И днес вече не съм предишното страхуващо се голямо момиче, а продължавам да живея един по-различен живот. Живот, в който всяка минута и секунда е ценна, всяка добра дума и дело са нещо значимо, всяко малко цветче - красиво и уникално. Уникално – като мен, като теб, като всеки един индивид. Днес аз съм различна. Моята болка не ме заслепява и моят страх не ми пречи да кажа на света как се чувствам. Защото искам да остарея достойно, защото вече имам желание и воля да отворя запечатания плик с мечти и с постоянство да работя за реализирането им...